Понякога обвиняваме близките си за неща, които всъщност сами си причиняваме – чрез ограниченията, които не си позволяваме да прекрачим.

В разговор с клиентка чух:

„Дори и да съм болна и да не се чувствам добре – аз съм длъжна да направя вечеря.“

Това не е просто изречение. Това е вътрешен закон, по който живеят много жени. И тук въпросът не е в оплакването или в ролята на жертва. Въпросът е в избора.

Защото истината е проста – не сме машини. Има дни, в които нямаме капацитет. И точно в тези дни се появява най-важното умение – да застанем зад себе си.

Не някой друг да ни спре. Ние.

Да кажем ясно, първо пред себе си, а после и пред другите:

„Днес не мога. Имам нужда от почивка.“

Това е граница. Това е избор. Избор да бъда на своя страна, въпреки вътрешния глас, който казва „длъжна си“.

Ако ние не изразим нуждата си, няма как тя да бъде разбрана. Мъжът до нас не предусеща – той чува това, което казваме.

И точно затова ясната комуникация променя всичко.

Когато ние започнем да уважаваме собствените си граници, другите също се учат да ги уважават. Така учим и децата си – че грижата не означава да се изчерпваш, а да се познаваш и да умееш да се заявяваш, че е важно да се погрижиш първо за себе си и след това за останалите.

И не – светът няма да се разпадне, ако една вечер няма домашно приготвена храна.

Но по-важното е друго – че има заявена граница. Защото все отнякъде е важно да се започне. Защото щастието в брака не е даденост, а изграждане, работа, взаимност и уважение - от жената към мъжа и от мъжа към жената.